Европейската външна политика и къде да я намерим

Няма човек, който да не е чувал популярното клише, че ЕС е икономически гигант и политическо джудже. Атрактивното сравнение е направено преди 30 години от тогавашния белгийският външен министър Марк Ейскенс и продължава да е любима фраза на медии и коментатори, което издава усещането, че малко неща са се променили оттогава. Дали обаче това усещане е основателно – какво показват фактите. 

Независимо от факта, че е постигнал забележително равнище на интеграция, с общи политики и институции, ЕС е обединение на суверенни национални държави. Съюзът има толкова компетентност (т.е. право да действа като цяло), колкото държавите му предоставят, както е изрично записано и в Договора за ЕС. 

Какво означава това? Има области (като митата, търговията, еврозоната и др.), където държавите са дали право на европейските институции да взимат решения от тяхно име. Има и такива като образованието, здравеопазването и културата, където не са дали такова право, а Съюзът може да има само подкрепящи или координиращи действия. Има и множество области на споделена компетентност между държавите и Съюза, като селско стопанство, транспорт, енергетика и др.

Общата външна политика и политика на сигурност 

е предмет на специфични правила и процедури, изрично е записано в чл. 24 на Договора за ЕС. Тя се определя и прилага от Европейския съвет (лидерите на държавите членки) и от Съвета (на министрите на държавите членки), които решават с единодушие. Европейският парламент и Европейската комисия не участват в процеса на вземане на решение, нито могат самостоятелно да вземат външнополитически решения. Това означава, че държавите членки трябва да се съгласят по всеки въпрос, за да бъде предприето някакво действие. А това често води до забавяне или дори невъзможност за действие, поради различните интереси на държавите. 

Именно защото става дума за толкова чувствителна област, общата външна политика на Европейския съюз става факт след дългогодишни неуспешни опити и едва след края на Студената война. Тя е установена с договора от Маастрихт от 1993 г. По-късно се създава и длъжността на Върховния представител за общата външна политика и политиката на сигурност. Но едва с договора от Лисабон от 2009 г. европейската външна политика на практика се институционализира. Върховният представител става едновременно председател на Съвета по външни работи и заместник-председател на Европейската комисия, като по този начин представлява връзката между двете институции. Създава се 

Европейската служба за външна дейност.

Често в медиите тя е наричана “външното министерство”, на ЕС, но това е погрешно, защото както вече обяснихме, решенията се взимат от Европейския съвет и Съвета на министрите, където са представени държавите членки. Европейската служба за външна дейност, както показва името ѝ, има дипломатическа функция и провежда външната политика, както е определена от съответните институции. 

По правило решенията за външната политика се вземат с единодушие, с някои изключения, при които решение може да бъде взето и с квалифицирано мнозинство (само когато Европейският съвет вече се е произнесъл). Поради това често взимането на решения отнема време, а понякога се оказва невъзможно. Затова Европейската комисия и Европейският парламент призовават да се премине към гласуване с квалифицирано мнозинство, поне по въпросите, свързани с

правата на човека и налагането на санкции.

За да е налице квалифицирано мнозинство, в подкрепа на решението трябва да гласуват 55% от държавите членки (в момента това са 15 от общо 27), при това те трябва да представляват повече от 65% от общото население на Европейския съюз. 

Това обяснява притесненията на по-малките държави членки , че при гласуване с квалифицирано мнозинство ще бъде по-трудно да защитят позициите си.  Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел също смята, че постигането на единодушие е важно: “Нашите разгорещени дебати и явни конфронтации са част от процеса на вземане на решения. Те са нещо, с което трябва да се гордеем. Ние не сме Северна Корея. Ние сме група демокрации, а публичният дебат е гаранция за легитимността на нашите решения”.

Неслучайно акцентът на ЕК и ЕП е именно върху решенията, свързани със санкциите и човешките права. На 7 декември 2020 г. Съветът на ЕС прие глобален режим на санкции за нарушения на правата на човека. Санкциите са познат инструмент на ЕС, използван и дотогава по конкретни теми и по отношение на конкретни държави, но за първи път се въвежда глобален механизъм, насочен фокусирано към нарушения на човешките права. Сред мотивите за създаването му са възможността да се реагира по-бързо и ефективно спрямо нарушителите, защото няма да има нужда за всеки отделен случай да се установява конкретна правна рамка. 

Законът придоби известност като “европейският закон Магнитски”, заради приликите си с американския закон “Магнитски”. Чрез него Вашингтон вече е наложил санкции на над 100 души, обвинени в нарушаване на човешките права. За разлика от американския закон обаче, европейският не включва корупционни престъпления. Според Европейския парламент това трябва да се промени и системната корупция и злоупотребите с държавни средства да се приемат като едно от престъпленията, наказуеми според закона. Важно да се гарантира, че режимът е насочен и към тези, които икономически и финансово подкрепят извършителите на нарушения на правата на човека, смятат депутатите. 

В българското публично пространство имаше много критики, че ЕС не е санкционирал българските граждани, санкционирани от САЩ в рамките на „Глобалния закон Магнитски“ заради корупционни практики. Но пряка аналогия не може да се направи. Освен че корупцията не влиза в обхвата на новоприетия санкционен режим, в случая става дума за граждани на ЕС. В официален отговор до Клуб Z ЕК обяснява, че „не е практика на Съвета на ЕС да налага санкции на граждани на Съюза”. Комисията припомня, че санкционната политика на ЕС е част от Общата външна политика и политика на сигурност и ЕС като цяло може да наложи санкции само ако те са в съзвучие с целите на тази политика.

По новия глобален режим вече са наложени редица санкции, сред които са тези за произволните задържания на граждани в Китай, репресиите на Пхенян, извънсъдебните екзекуции в Либия и репресиите срещу ЛГБТИ хора в Русия. 

Европейският парламент е критичен към съществуващата обща външна политика, която определя като недостатъчно амбициозна, надеждна и обединена, “поради липсата на единство” между държавите членки. Според ЕП в условията на агресивна геополитическа конкуренция в света, “пандемията от COVID-19 е предупредителен сигнал за необходимостта от по-силна, по-автономна, по-обединена и решителна външна политика и политика на сигурност”. 

Една от областите, където ЕП вижда особена необходимост от решителни действия, са

отношенията с Русия. 

В средата на месец септември тази година, Европейският парламент препоръча ЕС да даде отпор на агресивните политики, като същевременно положи основите на сътрудничеството с бъдеща демократична Русия. Трябва да се прави разграничение между руското правителство и руския народ, смятат депутатите и определят режима на Владимир Путин като “закостеняла авторитарна клептокрация, ръководена от доживотен президент, заобиколен от кръг от олигарси”.

Парламентът припомня, че Кремъл продължава своите дезинформационни кампании, пропаганда и хибридна намеса във вътрешната политика и демократичните процеси на ЕС. Много често тези кампании представляват заплаха за основните ценности на ЕС – зачитането на демокрацията, равенството, принципите на правовата държава и правата на човека. Европейският съюз и всички ключови институции в него са обект на постоянни кибератаки, в това число по време на избори. Материал на Factcheck.bg за разпространението на проруска дезинформация в България четете тук.

Според ЕП Русия и Китай “имат за цел да отслабят демокрацията в света и да дестабилизират европейския политически ред”. Затова заедно със САЩ и други партньори ЕС трябва да противодейства със санкции, политики за противодействие на незаконните финансови потоци и подкрепа за активистите в областта на правата на човека.

За това колко е сложно да бъде постигната по-твърда обща политика по отношение на Русия свидетелства още един елемент от позицията на парламента, в който се засяга енергийната зависимост. Парламентът изрично настоява ЕС да намали зависимостта си от руския газ, нефт и други суровини, като за целта се използват възможностите, предвидени в Европейския зелен пакт. В същото време, депутатите определят проекта за газопровод „Северен поток 2“ като “несъвместим с целите” на Зеления пакт, а решението за изграждането му като “създаващо разделение” и “несъвместимо с ценностите на солидарност и доверие в Енергийния съюз”.

Китай също създава тревоги на ЕС.

Настъпателната публична дипломация на Китай направи редица държави зависими от нейните инвестиции и заеми, припомня Европейския парламент. Китайски хакери бяха обект на първите европейски санкции, наложени заради кибератаки, през 2020 г. Ситуацията особено се влоши в последната година, когато Китай активно разпространява дезинформация за произхода на пандемията от COVID-19.  През април 2020 г. Европейската служба за външна дейност публикува доклад, който разкрива значителен брой координирани дезинформационни кампании от руското и от китайското правителство, свързани с пандемията от Ковид-19. Москва и Пекин са активно разпространяват невярна здравна информация и “конспиративни теории и твърдения, че само авторитарните политически системи – а не демокрациите – са в най-добро състояние да се справят с настоящата криза”. Оригинал на доклада може да прочетете тук.

Пекин разработва глобална платформа за инфраструктурно и икономическо развитие, чиято основна цел е свързването на Китай с Европа, Африка, Азия, Латинска Америка и Тихоокеанския регион, се казва в анализ на Центъра за изследване на демокрацията. Всички държави, които участват, се ангажират с инфраструктурни проекти, които са изцяло финансирани от Пекин. За да си осигури влияние на територията на Централна и Източна Европа, Китай се възползва от някои управленски дефицити в институциите в държавите от този блок като липсата на прозрачност при сключването на междуправителствени споразумения и заобикалянето на националното и европейско законодателство в областта на обществените поръчки.

Според Цветан Тодоров „интимните неприятели на демокрацията“ (както е озаглавена книгата му) я дебнат отвътре. Същото може да се каже и за европейската външна политика – тя е толкова силна, амбициозна и единна, колкото държавите членки са готови да бъдат. 

 

 

Публикацията е създадена с подкрепата на Европейския съюз. Отговорността за съдържанието е изцяло на Factcheck.bg.

Публикацията е създадена с подкрепата на Европейския съюз. Отговорността за съдържанието е изцяло на Factcheck.bg.

Мина Киркова
Мина Киркова е завършила Класическата гимназия в София и Глазгоуския университет във Великобритания със специалност „Кино и телевизия“. Професионалният ѝ път започва от телевизия BiTelevision, където работи като международен редактор. С журналистика продължава да се занимава на свободна практика, като борбата с фалшивите новини е една от темите, които я вълнува най-много. През декември 2020 г., в екип с Георги Марчев и Симона Костадинова, работи по разследване за фалшивите новини за PCR тестовете за установяване на коронавирус. Разследването печели награда от Хакатон, организиран от АЕЖ – България, на тема „Здраве на прицел“.

Абонирайте се за нашия бюлетин

    Още по темата

    Категории

    Още от рубриката