Три години след пълномащабното руско нахлуване в Украйна светът отново обсъжда кой започна войната. За три дни американският президент Доналд Тръмп повтори най-популярните лъжи на Кремъл за войната и Украйна, и дори добави и собствен принос. Но повторената многократно лъжа, дори и за три години, дори и от Белия дом, не става истина.
Изненадващо (или не толкова), Европейският съюз се оказа еднакво недолюбван от Русия и от доскорошния си съюзник САЩ. За това има както конюнктурни, така и идеологически причини. За първи път в историята или поне от Втората световна война насам, САЩ и Русия изглеждат и звучат идеологически по-близки, отколкото САЩ и Европа.
В пропагандата на Кремъл САЩ от години са архизлодеят, който представлява истинската заплаха за Русия, а Европа е кукла на конци, която САЩ манипулират за собствените си цели и в крайна сметка се стремят да разрушат.
Досущ като в романа на Джордж Оруел „1984“ обаче Кремъл тихомълком подмени пропагандните клишета с нови, според които САЩ са партньор, а врагът е ЕС. „Главната антируска сила в текущата политика става Евросъюзът“, пише Алексей Пушков, сенатор и председател на комисията по информационна политика и взаимодействие със СМИ в Съвета на Федерацията.
Белият дом на свой ред охотно повтаря пропагандните тези на Москва. Държавният секретар на САЩ Марко Рубио заявява, че войната в Украйна е „прокси война“ между САЩ и Русия. А Тръмп твърди, че ЕС е създаден, за да „прецака“ САЩ.
В Москва цари въодушевление по отношение на новата американска администрация. Руският външен министър Сергей Лавров определи телефонния разговор между Доналд Тръмп и Владимир Путин като „нормален разговор между учтиви и възпитани личности“. Прессекретарят на Путин Дмитрий Песков нарече президентите на Русия и САЩ абсолютно уникални лидери“. Аргументите: Тръмп е победил на изборите с „уникални за Америка резултати“, а Путин е „президент, който е на власт от 25 години“.
Не става ясно с какво са „уникални“ резултатите на Тръмп. Той печели с 312 електорални гласа срещу 226 за Камала Харис. В проценти от народния вот това означава 49,9% срещу 48,4%. За сравнение през 2020 г. Джо Байдън е спечелил срещу Тръмп с 306 на 232 гласа и 51,3% срещу 46,9%. През 2016 г. Тръмп е спечелил срещу Хилъри Клинтън с 304 на 227 гласа, но е получил по-малък процент от народния вот – 46,1% срещу 48,2%. Историческите данни не показват нищо уникално в резултатите от последните избори, нито по отношение на резултатите за избор на президент, нито по отношение на спечелените места в Конгреса. Забележителен, но не уникален, е единствено успехът на Тръмп да се върне в Белия дом, след като го е напуснал веднъж – това се случва едва за втори път в американската история.
Още по-малко ясно е как фактът, че президентът е на власт от 25 години, е повод за гордост в държава с претенциите да е демокрация (макар и нелиберална).
Диаметрално противоположен е тонът по отношение на Европейския съюз. И от двете страни.
„Те [Западна Европа] трябва да се покаят … за прераждането на нацизма пряко и косвено. Те трябва да разберат, че … са финансирали неонацистите с милиарди, че са доставяли оръжия на тези, които по същество са терористи екстремисти“.
Въпреки че Москва продължава да определя правителството в Киев като „неонацистко“, за подобно твърдение няма никакви основания.
Запитан защо ЕС не е на масата на преговорите за Украйна, Лавров казва: „Не знам какво трябва да правят те (европейските страни) на масата за преговори. Ако ще измислят някакви лукави идеи за замразяване на конфликта, а самите те, според обичая си и според характера и навиците си, ще имат предвид продължаването на войната, тогава защо ги канят там?“.
Лавров споменава конкретно споразуменията от Минск като аргумент за позицията си. Но би било напълно превратно да се твърди, че неизпълнението на споразуменията се дължи на „лукави“ европейски идеи. Става дума за две споразумения, подписани през 2014 г. и 2015 г., договорени под егидата на Франция, Германия и ОССЕ. Непосредствен резултат от подписването им е, че сраженията и броят на жертвите в Източна Украйна значително намаляват.
Но дългосрочно уреждане на проблема въз основа на тези споразумения не е възможно да има. От Украйна се иска да осигури децентрализация и много широка автономия на Донецк и Луганск, където веднага да се проведат избори. Именно тук Москва вижда първопричината за конфликта и настоява, че само така той ще бъде прекратен. Русия, от своя страна, не поема никакви ангажименти, тъй като не е спомената като страна в конфликта. В текста фигурират само Украйна и „въоръжените формации от определени райони на Донецка и Луганска области в Украйна“.
Въпреки че се предвижда „изтегляне на всички чужди въоръжени формирования, военна техника, както и наемници от територията на Украйна под наблюдението на ОССЕ“, Русия не е назована изрично. Москва се представя като „посредник“ във вътрешен украински конфликт. Месец след подписването на „Минск 2“ през март 2015 г. е излъчен документалният филм „Крим. Пътят към родината“. В него руският президент Владимир Путин разказва как през февруари 2014 г. е заявил: „Ситуацията в Украйна се развива по такъв начин, че сме принудени да започнем работа по връщане на Крим в Русия“. И е разпоредил военните да бъдат подпомогнати от специални части от ГРУ, пехотинци и командоси.
През юли 2015 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа приема резолюция, с която осъжда „едностранното и неоправдано нападение на Русия срещу суверенитета и териториалната цялост на Украйна“. Резолюцията призовава Москва да спре доставките на въоръжение, военни и наемници през руската граница в източна Украйна и да спре да подпомага незаконните въоръжени групи в Донецка и Луганска област на Украйна. Държавите настояват Русия да изпълни изцяло ангажиментите си по Минските споразумения и да „използва значителното си влияние върху проруските незаконни въоръжени групировки“ в Донецка и Луганска област на Украйна да направят същото.
Вместо това, Русия извършва „пълзяща анексия на Донецк и Луганск, като ги интегрира постепенно в руското информационно, образователно, икономическо, финансово и политическо пространство“. До 2020 г. Русия издава около 200 000 паспорта на жителите на двата региона. Те получават разрешение да гласуват на изборите за руската Държавна дума през септември 2021 г. На 21 февруари 2022 г. Русия признава независимостта на Донецката и Луганската народни републики, а през септември същата година двете украински области, заедно с окупираните Херсон и Запорожие, са присъединени към Руската федерация.
Известно е, обаче, че Русия, а изглежда и САЩ в лицето на Доналд Тръмп, не спазват договорите, когато не са в тяхна полза. И особено силно не харесват многостранните споразумения – предпочитат двустранните договорки между „великите сили“. Известно е също пренебрежението им към фактите, особено ако са в разрез с интерпретациите, които целят да наложат.
Новият стар световен ред
„Нов световен ред“, освен името на популярна конспиративна теория, е ключова концепция в руската външна политика още от прословутата реч на Владимир Путин в Мюнхен през 2007 г. В стратегическите документи на Русия „новият световен ред“ е описан като „справедлива и демократична“, „полицентрична международна система“, основана на върховенството на международното право и централната роля на ООН. В концепцията за външната политика от 2023 г. пише в прав текст, че в основата на този ред е „балансът на силите“, интересите и взаимната изгода. И конкретно за САЩ: „Руската федерация е заинтересована от поддържане на стратегически паритет, мирно съжителство със Съединените щати и установяване на баланс на интересите между Русия и Съединените щати, като се вземе предвид статута им на най-големите ядрени сили, специалната отговорност за стратегическата стабилност и състоянието на международната сигурност като цяло“.
Така описан, „новият световен ред“ е всъщност старият световен ред – този на баланса на силите, доминирал международните отношения след Виенския конгрес от 1815 г. след Наполеоновите войни. След края на Втората световна война, със създаването на ООН и обединяването около общи правила и принципи, за първи път в историята е направен опит да се създаде наистина „нов световен ред“, непознат дотогава, основан на сътрудничеството и правото. Но Студената война не позволи на тази нова архитектура да сработи в пълна степен, докато светът беше разделен в блокове около двете суперсили САЩ и СССР.
Това, което Русия иска, е да бъде призната (от САЩ) за велика сила, с всички произтичащи от това права върху историята, територията и живота на хората и държавите, които Русия определя като свои. Представата на Кремъл за справедлив световен ред е за ред, определян от великите сили, според техните интереси и изгода.
Представата на Доналд Тръмп за международните отношения е точно същата като тази на Владимир Путин. Тръмп не намира никаква полза за САЩ от съществуващите международни закони, правила или институции. Нещо повече – той вижда в тях ограничения за своята власт, с които не желае да се съобразява. Неговата „транзакционна външна политика“ не различава съюзници от противници и е игра с нулева сума (печалба или загуба). В неговите представи да си „велика сила“ означава да използваш силата си, просто защото можеш, за да получиш това, което искаш, просто защото го искаш. В този нов-стар световен ред, решенията взимат силните на деня, а останалите просто ги приемат.
Срещата между американска и руска делегации в Саудитска Арабия през февруари е представена (и от двете страни) като историческа. По ирония на съдбата, тя се провежда 80 години след Ялтенската конференция от февруари 1945 г. „Искам да напомня, че и Виенският конгрес от 1815 г., и ялтенските съглашения от 1945 г., приети с много активната роля на Русия, донесоха дълъг мир. Силата на Русия, силата на победителя в тези повратни моменти, се проявява в благородство и справедливост“, казва Владимир Путин пред Международния дискусионен клуб „Валдай“ през септември 2013 г. – броени месеци, преди Русия да навлезе в Източна Украйна и да анексира Крим.
Популисти от всички страни, съединявайте се
Какво се получава, когато комбинираме реалисткия подход в международните дела с ценностния облик, който Москва и Вашингтон се опитват да му придадат? Популизъм в почти дестилирана форма. Прагматична стратегия за спечелване и упражняване на властта, идеологически всеядна и ценностно неутрална (въпреки, че много се говори за ценности). Според дефиницията на един от най-изтъкнатите изследователи на популизма Кас Муде, ключовата характеристика на популизма е, че разглежда обществото като разделено на две хомогенни и антагонистични групи – „чистият народ“ срещу „корумпирания елит“. Популизмът разглежда „народа“ като монолитно цяло и заради това не приема идеи, които допускат различия и разнообразие. Затова основните врагове на популизма са плурализмът и либерализмът.
„Популизмът е изначално враждебен към идеята и институциите на либералната демокрация“, обяснява Кас Муде, тъй като по природа отхвърля всякакви ограничения на „народната воля“, присъщи на либералната демокрация, в защита на индивидуалните човешки права и правата на малцинствата. Именно отхвърлянето на либерализма е допирната точка между Москва и Вашингтон. Путин отдавна твърди, че либералния световен ред е „окончателно остарял“ и „мъртъв“. Поддръжниците на Тръмп също настояват за край на либералния световен ред.
Всъщност, клишето „либерален международен ред“ невярно внушава, че много аспекти на съвременния международен ред като суверенитетът на държавите, върховенството на правото и многостранното сътрудничество са присъщи единствено на либерализма, отбелязват Александър Кули и Даниел Нексън в скорошна публикация във „Форин афеърс“. Тези принципи в международните отношения са напълно съвместими и с нелиберални политически системи. В цитираните по-горе руски стратегически документи това е ясно видимо. Но и за двете страни това пропагандно клише е особено удобно в момента, за да маркират главния си политически опонент.
По тази линия е лесно да се обясни рязката смяна на тона в Кремъл по отношение на САЩ – проблемът е бил в либералите (демократите), а сега няма либерали – няма проблем. Абсолютно същият наратив се развива и откъм Белия дом, най-вече във вътрешнополитически план, но лесно се пренася и в международен мащаб. На срещата с украинския президент Володимир Зеленски Тръмп нарече Байдън „глупав президент“, който е дал милиарди на Украйна, а вицепрезидентът Джей Ди Ванс обвини Зеленски, че е участвал в предизборна агитация за демократите. Няма по-голяма обида в речника на управляващите в Москва и Вашингтон от „либерал“. А Европейският съюз е олицетворение на либерализма – многостранно сътрудничество и наднационални институции, основани на международни договори, ценности и закони в защита на плурализма и малцинствата.
Доналд Тръмп не е доволен от Европейския съюз като бизнес партньор. Той обвини ЕС, че се отнася „ужасно“ и „несправедливо“ към САЩ в икономическо отношение. В предишния си мандат Тръмп спря преговорите по споразумението с ЕС, известно като Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ, TTIP) и наложи мита върху вноса на алуминий и стомана от ЕС. Тръмп не крие, че предпочита двустранните сделки с отделни държави от съюза. Голямата болка на Москва, разбира се, са европейските санкции и отказът на ЕС от руския газ.
А двете страни заедно атакуват Европа на ценностния фронт. Наративите на Москва и Вашингтон в това отношение удивително си приличат: джендър пропаганда, цензура, анулиране на избори, отнемане на свобода – ЕС е представен като диктатура на „Брюксел“, на нелегитимната бюрократична власт, над националните държави. Което чудесно се комбинира с риториката на Тръмп за раздутата от демократите бюрокрация, която задушава Америка и трябва да бъде разрушена.
„Кремъл полага дългосрочни усилия, за да култивира американските десни, като използва същите техники, които руското разузнаване използва, за да изгради връзки с европейските крайнодесни партии, включително подкупи, финансова подкрепа и пропаганда“, пишат Александър Кули и Даниел Нексън в своята публикация във „Форин афеърс“. „Москва знае, че нейният често повърхностен ангажимент към културния консерватизъм ѝ дава мека власт върху американската десница“ и „използва това, за да прокарва „антиглобалистка“ визия за международния ред сред американските консерватори – визия, която случайно служи на интересите на Русия“, пишат авторите.
В книгата си „Световен ред“ от 2014 г. бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър пише за нуждата от „равновесие, което удържа кучетата на войната“: „Изправени пред време, в което сили, непризнаващи задръжките на който и да е световен ред, ще определят бъдещето“.
